Сънувам ли или ми се привижда,
че се усмихваш на една поляна
и радостта у двама ни приижда.
Живея като в сън, работя нервно,
деня превърнах в нощ, нощта си в ден.
Все още те обичам безрезервно,
тая надежда пак да спреш при мен.
Минава времето, потъват дните,
живот и смърт – безсмислен кръговрат.
Копнея за едно – някога душите
да се открият и сред този ад!
09.04.2016г. у дома
Написаното вече не тежи…
Уви, доскоро беше жива
любовната искра. Сега лежи,
душата ми след дълго изтезание,
отнесена от чувство за вина,
разсечена от месеци мълчание,
обречена без доза топлина.
Може би в шаблонни пожелания,
за всички празници -отделен ред,
очакваш, че любезност и внимание
ще чистят твойта съвест занапред?
Готова бях за теб да преобърна
изцяло битието си, банално!
Сега, назад когато се обърна,
разбирам, че присъствал си формално.
О, моля те да не се престараваш!
Години чаках, нощите не спях,
а ти изчезваш, после се явяваш,
но аз горчилката преодолях.
Не се опитвай, в кратко изречение,
да ме „отмяташ“, като стар познат,
с поредното дежурно съобщение!
За мен в написаното няма цвят.
/13.03.2017г. – у дома , личто творчество/
| Джон Мейнард /Теодор Фонтане/ „Кой е този мъж, за когото всеки страда?“ „Щурманът Джон Мейнард. Дълго ще боли. На всички любовта ни за него е награда. Той за нас се жертва. Поклон! Благодарим!“ Летеше бързо „Швалбе“ над езерото Ери, а пръските вода носа на кораба обгръщаха. Плавахме от Детроит, към Бъфало поели и радостни сърцата въздуха прегръщаха. Всички пасажери - дори децата вече, зърнаха брега, едва още в полумрака и обградиха Джон: „Нима е тъй-далече? Колко още, щурман? Там вече ни очакват!“ Той погледа въртеше, но не бе на шега, неуморно се взираше в морската шир. „Още трийсет минути и ще видим брега!“ А в сърцата им щурманът беше кумир. Внезапно се разнесе най-силният вик: „Пожар на кораба!“ Ужас! Горещо! През люка дим каютата обви за миг, след него пламък пропълзя зловещо. И хората, облечени в пъстри одежди, към мачтата притиснати плътно стояха, навярно не загубили за живот надежда. А двайсет минути от брега ги деляха. Мачтата пожарът не бе успял да скрие, но димната завеса обвила бе кормилото. В сълзи сподавен бе въпрос: „Къде сме ние?“ А петнайсетте минути се нижеха унило… Вятърът се усили, ала кълбото дим не секна… Капитанът следеше зад кормилото, но знам, не виждаше той своя щурман, затова отекна гласът му в говорителя: „Все още ли сте там?“ „Да, капитане, Джон Мейнард е насреща, до край аз кораба да удържа Ви обещавам!“ А хората крещяха и се молеха горещо: „Щурман, дръж се здраво и не се предавай!“ И десет минути до заветния подслон… Гласът на капитана отново се разнесе: „Там ли сте все още, уважаеми Джон?“, а умиращият глас отвърна: „Сър, добре съм! Сред зловещия пожар, по вода, между скалите, умело управляваше той кораба, обвит от дим. Най-сетне се добрахме до брега, сега открито, на този мъж с големи почести благодарим. Корабът бе на парчета, от пламък, овъглен. Спасени бяхме всички, но липсваше един, не ще забравим никога такъв ужасен ден… Дано душата му да е щастлива там. Амин! Камбаните не спират и някак тъжно бият, мъката разнасят и плачат в небесата, а хората сълзите си не смеят да попият. Единствена е службата, а датата е свята Купища цветя до гроба, тълпи опечалени, десетки хиляди, а може би градът бе там. Огромната любов бе с букви позлатени, изписана от всички върху мрамора голям: „Тук почива Джон Мейнард. Сред огън и дим, здраво стиснал руля, без някой да пострада, той за нас се жертва. Поклон! Благодарим! На всички любовта ни за него е награда.“ четвъртък, 15 юни 2017 г. Превод от немски: Зоя Господинова Проданова Баладата е публикувана през 1886 г. в Берлин. В основата й стои истинска история. В нощта на 08.срещу 09. август 1841 г., в северноамериканското езеро „Ери“, пътниците от един кораб са претърпели подобна трагедия. | John Maynard /Theodor Fontane/ John Maynard! "Wer ist John Maynard?" "John Maynard war unser Steuermann, aushielt er, bis er das Ufer gewann, er hat uns gerettet, er trдgt die Kron", er starb fьr uns, unsre Liebe sein Lohn. John Maynard." Die "Schwalbe" fliegt ьber den Erie-See, Gischt schдumt um den Bug wie Flocken von Schnee; von Detroit fliegt sie nach Buffalo - die Herzen aber sind frei und froh, und die Passagiere mit Kindern und Fraun im Dдmmerlicht schon das Ufer schaun, und plaudernd an John Maynard heran tritt alles: "Wie weit noch, Steuermann?" Der schaut nach vorn und schaut in die Rund: "Noch dreiЯig Minuten ... Halbe Stund." Alle Herzen sind froh, alle Herzen sind frei - da klingt"s aus dem Schiffsraum her wie Schrei, "Feuer!" war es, was da klang, ein Qualm aus Kajьt und Luke drang, ein Qualm, dann Flammen lichterloh, und noch zwanzig Minuten bis Buffalo. Und die Passagiere, bunt gemengt, am Bugspriet stehn sie zusammengedrдngt, am Bugspriet vorn ist noch Luft und Licht, am Steuer aber lagert sichґs dicht, und ein Jammern wird laut: "Wo sind wir? wo?" Und noch fьnfzehn Minuten bis Buffalo. - Der Zugwind wдchst, doch die Qualmwolke steht, der Kapitдn nach dem Steuer spдht, er sieht nicht mehr seinen Steuermann, aber durchs Sprachrohr fragt er an: "Noch da, John Maynard?" "Ja,Herr. Ich bin." "Auf den Strand! In die Brandung!" "Ich halte drauf hin." Und das Schiffsvolk jubelt: "Halt aus! Hallo!" Und noch zehn Minuten bis Buffalo. - - "Noch da, John Maynard?" Und Antwort schallt"s mit ersterbender Stimme: "Ja, Herr, ich halt"s!" Und in die Brandung, was Klippe, was Stein, jagt er die "Schwalbe" mitten hinein. Soll Rettung kommen, so kommt sie nur so. Rettung: der Strand von Buffalo! Das Schiff geborsten. Das Feuer verschwelt. Gerettet alle. Nur einer fehlt! Alle Glocken gehn; ihre Tцne schwell"n himmelan aus Kirchen und Kapell"n, ein Klingen und Lдuten, sonst schweigt die Stadt, ein Dienst nur, den sie heute hat: Zehntausend folgen oder mehr, und kein Aug" im Zuge, das trдnenleer. Sie lassen den Sarg in Blumen hinab, mit Blumen schlieЯen sie das Grab, und mit goldner Schrift in den Marmorstein schreibt die Stadt ihren Dankspruch ein: "Hier ruht John Maynard! In Qualm und Brand hielt er das Steuer fest in der Hand, er hat uns gerettet, er trдgt die Kron, er starb fьr uns, unsre Liebe sein Lohn. John Maynard." |
| Кралят на елфите /Йохан Волфганг фон Гьоте/ Кой ли е ездачът, препускащ през нощта, стиснал в прегръдка детето в тъмнината? Аз зная, че това е един любящ баща, с надежда да спаси на своя син душата. -Кажи ми, сине мой, защо така опитваш лицето си от нещо да скриеш, не разбрах? -Тате, ето кралят насам към мене литва! -Това мъгла е, сине. Погледни без страх! -С корона и крила, той вика ме сега, за да си поиграем на хубави игри. С пъстрите цветя, растящи край брега и златните одежди на майка му дори. -Тате, мили тате, нима сега не чуваш, какво ми обещава тихо този крал? -Момче, бъди спокоен и не се вълнувай - вятърът през гъстите листа е зашептял. -Искаш ли, дете, да дойдеш вече с мен, където те очакват моите дъщери? За теб ще се погрижат с песни всеки ден, те водещи са в танците, чуй и разбери! -Тате, там отсреща ти нима не виждаш, как идват дъщерите му и колко са красиви? -Момченце мило мое, никой не приижда, това върби са стари, но в тъмното са сиви. -Много ме привличаш, дете красиво, мило, обичам те и искам да дойдеш доброволно. Ако не си съгласно, ще използвам сила! -Тате, той ме сграбчва и много ми е болно! Изтръпнал бе бащата, от думите зловещи, на своя стенещ син. Препускал пребледнял. С последните си сили и с молби горещи, достигнал той до двора, но вече закъснял… Превод от немски: Зоя Господинова Проданова 17 юни 2017 г. | Erlkцnig /Johann Wolfgang von Goethe/ Wer reitet so spдt durch Nacht und Wind? Es ist der Vater mit seinem Kind. Er hat den Knaben wohl in dem Arm, еr faЯt ihn sicher, er hдlt ihn warm. „Mein Sohn, was birgst du so bang dein Gesicht?“ „Siehst Vater, du den Erlkцnig nicht! Den Erlenkцnig mit Kron" und Schweif?“ „Mein Sohn, es ist ein Nebelstreif.“ „Du liebes Kind, komm geh" mit mir! Gar schцne Spiele, spiel ich mit dir, manch bunte Blumen sind an dem Strand, meine Mutter hat manch gьlden Gewand.“ „Mein Vater, mein Vater, und hцrest du nicht, was Erlenkцnig mir leise verspricht?“ „Sei ruhig, bleibe ruhig, mein Kind“, in dьrren Blдttern sдuselt der Wind. „Willst feiner Knabe du mit mir geh"n? Meine Tцchter sollen dich warten schцn, meine Tцchter fьhren den nдchtlichen Reihn und wiegen und tanzen und singen dich ein.“ „Mein Vater, mein Vater, und siehst du nicht dort erlkцnigs Tцchter am dьsteren Ort?“ „Mein Sohn, mein Sohn, ich seh"es genau: es scheinen die alten Weiden so grau.“ „Ich lieb dich, mich reizt deine schцne Gestalt, und bist du nicht willig, so brauch ich Gewalt!“ „Mein Vater, mein Vater, jetzt faЯt er mich an, Erlkцnig hat mir ein Leids getan.“ Dem Vater grauset"s, er reitet geschwind, er hдlt in den Armen das дchzende Kind, erreicht den Hof mit Mьhe und Not, in seinen Armen das Kind war tot. |
Едно проучване дава следната информация за мъжете: те все по-често откликват на нуждите на икономиката и вероятно на жените.
Тъй като хората стават все по-умни, не са в състояние да го проумеят, но в действителност е така. От десетилетия при всяка генерация средният коефициент на интелигентност се покачва, което често се е доказвало от много изследователи на индустриалните общества. Тази тенденция се характеризира като ефекта на Флин – на името на новозеландския учен Джеймс Р. Флин, който пръв го е открил през 1984 година.
Не е за пренебрегване, че в крайна сметка интелигентността е един от факторите за успех в живота: като се започне от нивото на образование, което се отразява и на доходите на по-късен етап. Но доскоро беше неизвестно как стои въпросът с другите способности и качества на характера, които допринасят за това.
Психолози и икономисти вече са направили изследвания във Финландия на мъже, родени между 1962-1976г. Екипът, ръководен от Мати Сарвимаки към университета „Алто“ в Хелзинки, е анализирал личността на финландските мъже, повикани за военна служба, се съобщава в списание "PNAS".
Тенденция към подобряване характеристиките на личността
Резултатът от изследването показва, че съществува възходяща тенденция дори и при други личностни характеристики, освен при интелигентността. Според проучването младите мъже все повече развиват личностни черти, необходими преди всичко в икономиката – самосъзнание, социални компетенции и лидерски умения.
„Ние откриваме ефекта на Флин при личността, а именно увеличение в дългосрочен план на личностните качества, обвързани с по-високите доходи“ - пишат изследователите в своето заключение. Те са се възползвали от факта, че финландските въоръжени сили подлагат всички донаборници на личностен тест, за да определят подходящите кандидати за военна кариера.
По-умни от своите братя и сестри ли са първородните деца?
Това е заключението от проучване, проведено от университета в Единбург. Коефициентът на интелигентност намалява от дете на дете съответно с 1.5 точки.
Във Финландия мъжете на възраст между 18 и 30 години трябва да отслужат военна или гражданска служба. Тъй като след 15 години изпитните условия са се променили, изследователите са се концентрирали върху родените в интервала 1962-1976г., общо 419,523 мъже. Оценя се всяка черта на характера на донаборниците, като се взема предвид тяхното становище по приблизително 25 въпроса.
Социалният фон влияе с около една трета върху тенденцията
В резултат на това всяка година се увеличават средните стойности за „самоувереност“, „социална компетенция“ и „умение за лидерство“, но успоредно с тях нагоре се придвижват и тези за „мотивация“ и „подчинение“. Единствено по отношение на мъжествеността не се проявява възходяща тенденция. Като цяло може да се обобщи, че мъжете са станали по-търпеливи, съответно социално по-приспособими и по-склонни към натоварвания в живота.
Това би се харесало не само на икономиката, но и на всички останали, които ежедневно взаимодействат с тях, на партньорките и дори на децата им. При оценката на личностните качества изследователите вземат предвид също така и белезите на фамилна основа, които биха могли да повлияят на способностите, например доходи на родителите, братя и сестри, произход – от селски или от градски райони. Всички тези фактори на заден план обясняват обаче само донякъде, защо мъжете стават социално все по-компетентни и по-послушни.
За проф. д-р Роман Осински от университета в Оснабрюк методологията на изследването е правилна, но броят на участниците е много по-важен. Според неговите виждания въпросникът е малко едностранчив. Той твърди, че остават незасегнати множество области, които изграждат личността на хората. Психоложката Юли Шпехт от Хумболт-университета в Берлин счита записа от данни за изключително ценен. От дълги години насам фактически не съществуват проучвания за измерване на личностните черти.
Превод: Зоя Господинова
По материали от www.welt.de
До мен мъж на неопределена възраст четеше от таблета си. Късо подстригана побеляла коса и леко набола брада, спортна фигура и облекло, златен кръст на верижка около врата и златен часовник. На пръв поглед – ексцентрик, твърде увлечен от дейността си, за да разговаря с някого от останалите. Много скоро ревизирах първоначалното си мнение…
Малкото детенце беше видимо уморено, неспокойно и с променливо поведение. Смях, следван от силен рев се редуваха в умопомрачителен цикъл и поставяха на изпитание моята търпимост. Младата майка хвърляше безпомощни погледи, докато моя милост отклоняваше натрапчивите идеи да се покатери на покрива, за да се отпусне. Противно на очакванията ми, четящият мъж не реагираше на силното предизвикателство. Той подаваше ръка на принцеската, говореше й, показваше своята „играчка“ /таблета/. За известно време следваше смях, кратък сън, събуждане с рев и отново забавления около таблета. Преди да слязат майката с детенцето, мъжът дори свали тежкия куфар и го отнесе до вратата на вагона. Изчака спирката им и след пожелание за успешно прибиране у дома се върна в купето.
Бяхме останали само двамата. Поглеждахме се мълчаливо. Той вече не четеше, а аз не гледах навън. Слушах музика от телефона си. Умишлено не взех участие в играта с малката, независимо от опита си. Наблюдавах, забавлявах се /донякъде/, очаквах провала му. Не се получи както го предвиждах, бях възхитена, но щеше да е нелепо да правя само констатации като наблюдател. Докато добре облеченият, небрежно брадясал мъж редуваше своето четене с обгрижване на едно непознато малко детенце. За разлика от мен той жертваше своя комфорт.
Продължих да мълча, докато не се разделихме на гарата в Бургас. Казахме си „довиждане“ и всеки пое към своя свят…
Признавам, дълго не успях да заспа от множеството въпросителни.
Силно се надявам някой ден да срещна този неизвестен спътник, доказал по простичък начин с действията си, че кавалерството не е отживелица. Поемам риска пред него открито да изразя възхищението си, макар и със задна дата. Естествено поемам още един риск – той да ми се усмихне снизходително или дори да ми се изсмее, изненадан, че придавам такава тежест на естественото му поведение.
Вчера денят бе променлив. Слънце и дъжд се редуваха с голяма честота. Настроението ми също бе в съзвучие с тази поредност. Поглеждах към небето, което ми разкриваше чудна и предизвикателна гледка. Тъй като съм фотограф, трудно потисках желанието си да запаметя това чаровно природно непостоянство. Не се решавах да изнеса камерата. Но когато леко притъмня, страстта ми надделя. Бързото решение се последва от незабавни действия. Петминутно обличане на дежурния екип дрехи, камерата през рамо и на 10-тата минута вече препусках /доколкото ми позволяваше тежестта на техниката/ по булевард "Иван Вазов" в града. Стараех се да стигна до открито пространство. Исках да снимам небе, облаци и евентуално ж.п.линиите като символ на движение. Преди да се скрие, слънцето се отрази в асфалта за около 10 минути. Нямаше време. Излизах на платното няколко пъти, за да не пропусна великолепния момент! А природата ме дари със своята усмивка...
старите мебели с нови да сменя,
ненужното от къщи да изхвърля поривисто,
в нова обстановка да посрещам деня.
Задачата съвсем не беше лесна.
Хаос и безредие царяха навсякъде...
Внезапно гениална мисъл ме тресна
защо да не се скрия за известно време някъде.
Реших неприятното за после да отложа.
Нека първо мисъл и сили събера,
след което за идеята всичко ще вложа
предметите в прилични граници да побера.
Планове велики, идеи безгранични
изпариха се мигом, щом напуснах града.
И в разрез с предишните си мисли героични
се отдадох на релакс и забравих за реда.
в събитие важно на тоз ден са свързани.
Надвикват се, пеят, щастливо отнесени,
с крилете на своята радост понесени.
Лицата – с усмивки, очите – сияйни,
телата се сливат в прегръдки безкрайни.
Ръцете държат се по-често от всякога
с надежда за следващи срещи понякога…
А ние безмълвно стоим, като слисани,
затрупани с прах от закони неписани,
наблъскали в ъгъла своята младост,
превити от грижи, забравили радост.
Но ТЕ – като Райска цветна градина
омайват душата! Не можеш отмина…
Красиви, увлечени, дръзки в живота,
готови за пътища трудни с охота.
