Пътувах от София за Бургас. В купето бяхме четирима души и една малка душичка. Майката безуспешно се опитваше да овладее емоциите на дъщеричката си. През това време девойката срещу мен четеше и подремваше, а аз реех погледа си през прозореца и също се опитвах да подремна в паузите. А гледката бе великолепна. Все още ме дразни чувството, че не бях в състояние да снимам, изправена от покрива на влака…

   До мен мъж на неопределена възраст четеше от таблета си. Късо подстригана побеляла коса и леко набола брада, спортна фигура и облекло, златен кръст на верижка около врата и златен часовник. На пръв поглед – ексцентрик, твърде увлечен от дейността си, за да разговаря с някого от останалите. Много скоро ревизирах първоначалното си мнение…

   Малкото детенце беше видимо уморено, неспокойно и с променливо поведение. Смях, следван от силен рев се редуваха в умопомрачителен цикъл и поставяха на изпитание моята търпимост. Младата майка хвърляше безпомощни погледи, докато моя милост отклоняваше натрапчивите идеи да се покатери на покрива, за да се отпусне. Противно на очакванията ми, четящият мъж не реагираше на силното предизвикателство. Той подаваше ръка на принцеската, говореше й, показваше своята „играчка“ /таблета/. За известно време следваше смях, кратък сън, събуждане с рев и отново забавления около таблета. Преди да слязат майката с детенцето, мъжът дори свали тежкия куфар и го отнесе до вратата на вагона. Изчака спирката им и след пожелание за успешно прибиране у дома се върна в купето.

   Бяхме останали само двамата. Поглеждахме се мълчаливо. Той вече не четеше, а аз не гледах навън. Слушах музика от телефона си. Умишлено не взех участие в играта с малката, независимо от опита си. Наблюдавах, забавлявах се /донякъде/, очаквах провала му. Не се получи както го предвиждах, бях възхитена, но щеше да е нелепо да правя само констатации като наблюдател. Докато добре облеченият, небрежно брадясал мъж редуваше своето четене с обгрижване на едно непознато малко детенце. За разлика от мен той жертваше своя комфорт.

   Продължих да мълча, докато не се разделихме на гарата в Бургас. Казахме си „довиждане“ и всеки пое към своя свят…

   Признавам, дълго не успях да заспа от множеството въпросителни.

   Силно се надявам някой ден да срещна този неизвестен спътник, доказал по простичък начин с действията си, че кавалерството не е отживелица. Поемам риска пред него открито да изразя възхищението си, макар и със задна дата. Естествено поемам още един риск – той да ми се усмихне снизходително или дори да ми се изсмее, изненадан, че придавам такава тежест на естественото му поведение.

Вчера денят бе променлив. Слънце и дъжд се редуваха с голяма честота. Настроението ми също бе в съзвучие с тази поредност. Поглеждах към небето, което ми разкриваше чудна и предизвикателна гледка. Тъй като съм фотограф, трудно потисках желанието си да запаметя това чаровно природно непостоянство. Не се решавах да изнеса камерата. Но когато леко притъмня, страстта ми надделя. Бързото решение се последва от незабавни действия. Петминутно обличане на дежурния екип дрехи, камерата през рамо и на 10-тата минута вече препусках /доколкото ми позволяваше тежестта на техниката/ по булевард "Иван Вазов" в града. Стараех се да стигна до открито пространство. Исках да снимам небе, облаци и евентуално ж.п.линиите като символ на  движение. Преди да се скрие, слънцето се отрази в асфалта за около 10 минути. Нямаше време. Излизах на платното няколко пъти, за да не пропусна великолепния момент! А природата ме дари със своята усмивка...

 Реших да започна сезона на чисто - 
старите мебели с нови да сменя,
ненужното от къщи да изхвърля поривисто,
в нова обстановка да посрещам деня.
Задачата съвсем не беше лесна.
Хаос и безредие царяха навсякъде...
Внезапно гениална мисъл ме тресна
защо да не се скрия за известно време някъде.
Реших неприятното за после да отложа.
Нека първо мисъл и сили събера,
след което за идеята всичко ще вложа
предметите в прилични граници да побера.
Планове велики, идеи безгранични
изпариха се мигом, щом напуснах града.
И в разрез с предишните си мисли героични
се отдадох на релакс и забравих за реда. 

                          Момчета, момичета – шумни, забързани,

в събитие важно на тоз ден са свързани.

Надвикват се, пеят, щастливо отнесени,

с крилете на своята радост понесени.

Лицата – с усмивки, очите – сияйни,

телата се сливат в прегръдки безкрайни.

Ръцете държат се по-често от всякога

с надежда за следващи срещи понякога…

А ние безмълвно стоим, като слисани,

затрупани с прах от закони неписани,

наблъскали в ъгъла своята младост,

превити от грижи, забравили радост.

Но ТЕ – като Райска цветна градина

омайват душата! Не можеш отмина…

Красиви, увлечени, дръзки в живота,

готови за пътища трудни с охота.