До мен мъж на неопределена възраст четеше от таблета си. Късо подстригана побеляла коса и леко набола брада, спортна фигура и облекло, златен кръст на верижка около врата и златен часовник. На пръв поглед – ексцентрик, твърде увлечен от дейността си, за да разговаря с някого от останалите. Много скоро ревизирах първоначалното си мнение…

   Малкото детенце беше видимо уморено, неспокойно и с променливо поведение. Смях, следван от силен рев се редуваха в умопомрачителен цикъл и поставяха на изпитание моята търпимост. Младата майка хвърляше безпомощни погледи, докато моя милост отклоняваше натрапчивите идеи да се покатери на покрива, за да се отпусне. Противно на очакванията ми, четящият мъж не реагираше на силното предизвикателство. Той подаваше ръка на принцеската, говореше й, показваше своята „играчка“ /таблета/. За известно време следваше смях, кратък сън, събуждане с рев и отново забавления около таблета. Преди да слязат майката с детенцето, мъжът дори свали тежкия куфар и го отнесе до вратата на вагона. Изчака спирката им и след пожелание за успешно прибиране у дома се върна в купето.

   Бяхме останали само двамата. Поглеждахме се мълчаливо. Той вече не четеше, а аз не гледах навън. Слушах музика от телефона си. Умишлено не взех участие в играта с малката, независимо от опита си. Наблюдавах, забавлявах се /донякъде/, очаквах провала му. Не се получи както го предвиждах, бях възхитена, но щеше да е нелепо да правя само констатации като наблюдател. Докато добре облеченият, небрежно брадясал мъж редуваше своето четене с обгрижване на едно непознато малко детенце. За разлика от мен той жертваше своя комфорт.

   Продължих да мълча, докато не се разделихме на гарата в Бургас. Казахме си „довиждане“ и всеки пое към своя свят…

   Признавам, дълго не успях да заспа от множеството въпросителни.

   Силно се надявам някой ден да срещна този неизвестен спътник, доказал по простичък начин с действията си, че кавалерството не е отживелица. Поемам риска пред него открито да изразя възхищението си, макар и със задна дата. Естествено поемам още един риск – той да ми се усмихне снизходително или дори да ми се изсмее, изненадан, че придавам такава тежест на естественото му поведение.